Снощи ми се случи нещо странно. По-странно от земетресението. Свърши "От местопрестъплението" и реших да изпия една блъди мери преди да легна. Докато пиех и пушех, внезапно изпаднах в дълбоки размишления. връхлетяха ме спомени.
       Бях дете, когато родителите ми подариха "Магьосника от Оз". Помня, че само от учтивост я взех в ръце права, само с намерение да я прегледам набързо, да постоя така 1 минута за да ги заблудя, че ми е интересно и да изтичам на двора да си играя с другите деца. Мен само игри ме интересуваха дотогава. Но....само прочетох първото изречение и съм изпаднала в нещо като транс. Събудих се на финалното изречение. Все така права в коридора, заела същата поза в която започнах да чета. Бях изчела книгата на един дъх. Не си чувствах краката, а умът ми витаеше нейде из приказния свят в който бях попаднала така неочаквано. Не бях на себе си и тогава реших, че това искам. Не, не да преживея приключенията на Дороти, а да пиша за такива приключения. Била съм на около 10 години и вече имах идея какво искам да правя-исках да напиша нещо точно толкова обсебващо. Тази книга ме превърна в читател. От тук нататък ме интересуваха главно книгите и тайно мечтаех да напиша роман. Обаче родителите ми не бяха съгласни да се размотавам с глупости. Така че, станах лекар и забравих за мечтата си.
   До снощи. Сякаш имах предчувствие. Та кротко си пушех цигарка, пиех си и някак ни в клин, ни в ръкав, си спомних  тази моя мечта да напиша роман. Като лекар съм се нагледала на внезапни смърти. Помислих си: "Ами де да знам ще се събудя ли утре, а дори не съм опитала да напиша роман. Погребах детската си мечта, в името на някакъв измислен престиж и оцеляване"  3 часа по-късно се случи проклетото земетресение.
       Внезапно леглото ме изхвърли върху лумината. Действието на ракията още не беше отминало, така че в първия момент се уплаших, че получавам епилептичен гърч, вследствие употребата на алкохол. Разсъних се бързо и забелязах падащите книги и икони от библиотеката. тъмните ми очила попаднаха от рафта под , настъпих ги и вече стана ясно, че има земетресение. Не знаех дали да не се зарадвам, че не е епилептичен гърч. Бързо се облякох и погледнах навън. Съседите се бяха струпали пред къщата. Даже си бяха изнесли столчета и термоси. Живея в краен квартал и наоколо няма надвиснали над главата ти сгради. Не се чувствам в опасност, но тъй като всички се бяха изнесли навън, и аз ги последвах. Не исках да се откроявам с липсата си от тълпата. Докато висяхме нелепо точно под телефонните жици, които се люлееха заплашително над главите ни, заплашвайки да се скъсат и да ни изпърлят като пилета, пак се сетих за онези неща за които си мислех преди да си легна. Мислех си за романа, който така и не бях написала и мислите ми, че живота е пълен с неочаквани обрати. Не беше ли някакво предчувствие? Аз го приемам като знак от съдбата.
     И ето защо, от утре започвам да пиша романа, който все ми се изплъзва. Не знам дали утре няма да се активира угасналия вулкатн на Витоша или друго. И понеже започвам в движение, ще го правя онлайн.
    Смятам да експериментирам с писането на роман онлайн и да разсъждавам ден след ден върху самия процес. Как се пише роман? Не знам. Ще се опитам да го разбера в този блог през следващия месец. знам, че може много пъти да звуча адски глупаво и наивно, но ще опитам да осъществя детската си мечта пред очите ви. Поне се надявам експеримента да е смешен и забавен, ако не сполучлив.

Според мен, си е занаят като всеки друг и началото със сигурност ще е забавно, но не тази забава, която цели пишещия;) Всеки човек обича да споделя, включително и аз, а тук калъблъка е голям и съответно изкушението не е малко, но риска човек да стане за смях е реален. Но мечтите трябва да се следват, апропо, последно, какво пи? Блъди Мери или ракиджос, а и за първи път чувам да се получават епилептични гърчове от това:) И последно, телефонните жици не се реят, а са заровени в земята, а за изпържване...:)

смесих алкохола. и като земетръсна наистина не разбрах какво точно се случва

И цигарките не са ти чужди, за третото удоволствие, само може да се гадае:)

аз роман пиша от 10 години...
почвам го...
преинсталирам - затрие се...
почвам наново...
друго се случи...
явно съдбата не ми дава шанс да го допиша
явно тъй е писано - да не го напиша, да остане само в главата ми :)

Пиши си романът.Тя и авторката на Хари Потър не е вярвала,че ще излезе нещо,пък гледай какво стана!:)
Да ти кажа и аз мисля за едно писане от 10 години и се опитвам да започна:)