Постинг
21.11.2012 10:18 -
приключения по пешеходните пътеки2
Много ми е любопитно, защо като се качим в колите си ставаме толкова нахални? А може би сме си нахални по природа и колите просто ни подпират самочувствието да демонстрираме фалшиво превъзходство.
Миналата зима имах две фрапиращи случки на пешеходни пътеки, само в рамките на 10 минути.
В 6:30 сутринта, излязох от вкъщи в Люлин и се запътих към спирката на 111. Три спирки от маршрута в Люлин извървявам пеша. Това ми е фитнеса.
По пътя има едно голямо кръстовище, идеално обезопасено. В тази сутрин се запитах дали не е прекалено идеално чак. Има светофар, пешеходна пътека и железни парапети от двете страни по цялото продължение, за да пречат да се пресича непозволено.
Така че стигам до мястото за пресичане, но за моя изненада, то е непроходимо. Единственото място по целия булевард от което мога да пресека се оказва блокирано от някакъв служебен минибус. Той е локализиран-да го рекна по нАучному-точно напреко на тротоара и заема цялата пешеходна пътека. Разстоянието от едното желязно перило до другото.
Да речем, че с малко акробатика бих могла да се покатеря по бронята и да прескоча от другата страна, но беше зима, както споменах. Снегорините бяха стоварили отстрани планини от сняг. А минусовия студ беше превърнал тези планини в буци лед. Как да стъпиш отгоре без да се пребиеш?
Надникнах вътре в колата да видя има ли някой. След около 2 минути взиране в тъмата-стъклата бяха тъмни и навън още беше мрак, успях да различа фигурата на доста едър шофьор, който ядеше баница. Беше си я натъпкал в устата поне половината наведнъж. Отсреща имаше павилионче за банички. Вече го няма. Срутиха го. Жалко, щото баничките бяха много хубави.
Сигурна съм, че шофьорът беше забелязал отдавна присъствието ми, но с някакво героично упорство гледаше право напред. Напред и само напред. Гледаше и дъвчеше.
Почуках върху стъклото. Нищо. Пак почуках. Даже през мътното стъкло виждах каква борба води този човек със себе си и с обстоятелствата, за да издържи да не се обърне След третото ми-вече доста настойчиво почукване, той бавно, ама много бавно изви очи към мен.
Дъвчеше, а погледа му беше изразителен. "Не ме прекъсвай нищожество такова, пешеходно. Не виждаш ли, че се храня?" Рядко можеш да срещнеш такива изразителни, говорящи очи.
Изкрещях му, че е спрял на пешеходната пътека и трябва да се отмести, иначе не мога да мина. Крещях не от нерви. Имам железни нерви, между другото. Стъклото на колата ми се струваше доста дебело, а шофьора май си падаше нещо глух. Показах му и със знаци какво да направи. Просто да мине половин метър напред, за да освободи някакво ъгълче да се промуша.
Той бавно обърна главата си отново напред и продължи да дъвче, а устата му цялата беше облепена с мазни кори от баница.
Нищо повече не можех да направя. Този беше едрогабаритен, а малкото граждани наоколо се оправяха със ситуацията като просто прескачаха парапета.
Аз, обаче предпочетох да се върна към предишния вариант и почнах да се катеря по бронята. Стъпих на върха на ледената планина от другата страна, загубих равновесие и се подхлъзнах.
Поне 5 минути се мъчих да си осигуря достъп до заветната пешеходна пътека! И когато победоносно направих първата крачка върху нея цялият ми задник беше натъртен и мокър, защото бях слязла от купчината лед по гъз.
Сега закъснявах и трябваше много да бързам. минах 3-те спирки на бегом. Но не изгубих присъствие на духа и с магарешки инат, отново потърсих животворната пешеходна пътека. Автобусът тъкмо пристигаше на спирката, аз се хвърлих върху пътеката и дори махнах на идващите една-две коли да спрат. Едната наистина спря, но в другата седеше някакъв военен, който явно търсеше челен сблъсък с мен, защото взе че усили. И като видя, че дори пред лицето на смъртта няма да се откажа от правото си да пресека на пешеходна пътека, закова спирачки на средата на пътеката, подаде глава навън, размаха юмрук и така звучно ме напсува, че сигурно озвучи целият квартал. Не спрях да му отговарям, защото щеше да ми дойде в повече-хем да се гневя, хем да си изпусна автобуса.
И така в един ден попаднах на шофьор върху пешеходната пътека и един, който не искаше да спира.
И двамата трябва отново да се явят на шофьорски изпит. Ама не и преди обстоен и задълбочен психиатричен преглед.
П.С: На втората пешеходна пътека явно е имало много случаи като моя, та се принудиха да сложат доста висок спящ полицай. И сега как всички, намаляяяват и смирено спирааат. Пазят си колиците, милите Собствените им коли са по-ценни, отколкото чуждия човешки живот.
Миналата зима имах две фрапиращи случки на пешеходни пътеки, само в рамките на 10 минути.
В 6:30 сутринта, излязох от вкъщи в Люлин и се запътих към спирката на 111. Три спирки от маршрута в Люлин извървявам пеша. Това ми е фитнеса.
По пътя има едно голямо кръстовище, идеално обезопасено. В тази сутрин се запитах дали не е прекалено идеално чак. Има светофар, пешеходна пътека и железни парапети от двете страни по цялото продължение, за да пречат да се пресича непозволено.
Така че стигам до мястото за пресичане, но за моя изненада, то е непроходимо. Единственото място по целия булевард от което мога да пресека се оказва блокирано от някакъв служебен минибус. Той е локализиран-да го рекна по нАучному-точно напреко на тротоара и заема цялата пешеходна пътека. Разстоянието от едното желязно перило до другото.
Да речем, че с малко акробатика бих могла да се покатеря по бронята и да прескоча от другата страна, но беше зима, както споменах. Снегорините бяха стоварили отстрани планини от сняг. А минусовия студ беше превърнал тези планини в буци лед. Как да стъпиш отгоре без да се пребиеш?
Надникнах вътре в колата да видя има ли някой. След около 2 минути взиране в тъмата-стъклата бяха тъмни и навън още беше мрак, успях да различа фигурата на доста едър шофьор, който ядеше баница. Беше си я натъпкал в устата поне половината наведнъж. Отсреща имаше павилионче за банички. Вече го няма. Срутиха го. Жалко, щото баничките бяха много хубави.
Сигурна съм, че шофьорът беше забелязал отдавна присъствието ми, но с някакво героично упорство гледаше право напред. Напред и само напред. Гледаше и дъвчеше.
Почуках върху стъклото. Нищо. Пак почуках. Даже през мътното стъкло виждах каква борба води този човек със себе си и с обстоятелствата, за да издържи да не се обърне След третото ми-вече доста настойчиво почукване, той бавно, ама много бавно изви очи към мен.
Дъвчеше, а погледа му беше изразителен. "Не ме прекъсвай нищожество такова, пешеходно. Не виждаш ли, че се храня?" Рядко можеш да срещнеш такива изразителни, говорящи очи.
Изкрещях му, че е спрял на пешеходната пътека и трябва да се отмести, иначе не мога да мина. Крещях не от нерви. Имам железни нерви, между другото. Стъклото на колата ми се струваше доста дебело, а шофьора май си падаше нещо глух. Показах му и със знаци какво да направи. Просто да мине половин метър напред, за да освободи някакво ъгълче да се промуша.
Той бавно обърна главата си отново напред и продължи да дъвче, а устата му цялата беше облепена с мазни кори от баница.
Нищо повече не можех да направя. Този беше едрогабаритен, а малкото граждани наоколо се оправяха със ситуацията като просто прескачаха парапета.
Аз, обаче предпочетох да се върна към предишния вариант и почнах да се катеря по бронята. Стъпих на върха на ледената планина от другата страна, загубих равновесие и се подхлъзнах.
Поне 5 минути се мъчих да си осигуря достъп до заветната пешеходна пътека! И когато победоносно направих първата крачка върху нея цялият ми задник беше натъртен и мокър, защото бях слязла от купчината лед по гъз.
Сега закъснявах и трябваше много да бързам. минах 3-те спирки на бегом. Но не изгубих присъствие на духа и с магарешки инат, отново потърсих животворната пешеходна пътека. Автобусът тъкмо пристигаше на спирката, аз се хвърлих върху пътеката и дори махнах на идващите една-две коли да спрат. Едната наистина спря, но в другата седеше някакъв военен, който явно търсеше челен сблъсък с мен, защото взе че усили. И като видя, че дори пред лицето на смъртта няма да се откажа от правото си да пресека на пешеходна пътека, закова спирачки на средата на пътеката, подаде глава навън, размаха юмрук и така звучно ме напсува, че сигурно озвучи целият квартал. Не спрях да му отговарям, защото щеше да ми дойде в повече-хем да се гневя, хем да си изпусна автобуса.
И така в един ден попаднах на шофьор върху пешеходната пътека и един, който не искаше да спира.
И двамата трябва отново да се явят на шофьорски изпит. Ама не и преди обстоен и задълбочен психиатричен преглед.
П.С: На втората пешеходна пътека явно е имало много случаи като моя, та се принудиха да сложат доста висок спящ полицай. И сега как всички, намаляяяват и смирено спирааат. Пазят си колиците, милите Собствените им коли са по-ценни, отколкото чуждия човешки живот.
Вълнообразно
